ПРОСТОРНАТА ВСЕКИДНЕВНА С КУХНЯ И ТРАПЕЗАРИЯ

ПРОСТОРНАТА ВСЕКИДНЕВНА С КУХНЯ И ТРАПЕЗАРИЯ, В КОЯТО МОЖЕ ДА СЕ СЪБИРА ЦЯЛОТО СЕМЕЙСТВО.

ПРОСТОРНАТА ВСЕКИДНЕВНА С КУХНЯ И ТРАПЕЗАРИЯ A47nzd

Влязохме във всекидневната. Харукай седна на дивана и остави багажа до себе си.
- Кай, багажа в стаята, моля те.
- Добре мамо. Извинявай. - Той се изправи и мина покрай баща си на стълбите. Канаме беше седнал на първите стъпала и гледаше през прозореца.
- Явно е забравил, какво е да е близо до майка си. - Промърори Канаме и отново замълча.
- Е чак да е забравил. А и какво лошо има да спазва някакви правила. - Погледнах Канаме, но виждах само гърба му. Бях застанала до барплота и се чудех какво още да приготвя. - Харукай, преоблечи се за вечеря. Ана, ако искаш и ти можеш да се качиш и да се преоблечеш. А аз ще подредя масата.

- Добре, майко. - после се поклони и излезе. Отиде до стаята си. Там изкара една всекидневна пола и една черна тениска. После се върна, върза си косата и започна да слага масата. Тенджерата със супата бе във хладилника. Тя намери четири купички и ги приготви до котлоните, след което постави супата да се стопля.
- Юки, можеш да сядаш. Повече няма нищо за вършене. допълни тихо Ана. В този момент слезе Харукай. Ана се усмхна. "Какво хубаво посрещане за брат ми."
Супата се стопли. Ана я разсипа и постави купичките пред всеки.
- Приятно хапване.

Хранехме се мълчаливо и аз ги наблюдавах. В един миг не се хранех, а само ги наблюдавах и се усмихвах. Канаме ме изгледа странно.
- Юки, какво има?
- Трябва ли да има нещо?
- Нямам представа. Просто изглеждаш някак ...
- Щастлива ли? Защото е така. Не се се събирали само четиримата от години. Но вие само мълчите. От както е дошъл Харукай ти не си му казал нито дума. Нито пък на Ана. Говориш само с мен. Задаваш ми разни странни въпроси и нищо друго. Не ти ли харесва, че децата са при нас? Хубаво се държиш студено с другите, но можеше поне собствените си деца да прегърнеш. Защо си толкова студен и с тях? - Станах от масата и излязох на терасата. "Защо трябва да е такъв? Как може да си мисли, че това е нормално за едно семейство?"

Докато Харукай се хранеше, замеляза как майка му го наблудава. Въпреки това продължи да яде мълчаливо, а когато чу възмутените думи на майка си, той вдигна поглед нагоре. Видя как тя излезе на терата, след това погледна укорително баща ми. Не обичаше да става така. Сега и той се чувстваше от части виноен, затова реши да каже нещо.
- Хах..Всички знаем, какъв е баща ни..- каза, опитвайки се да разведри умрялата атмосфера. - Е, вероятно и аз съм наследил тази негова сдържаност, но не и студеното му отношение! - отбеляза след това, като гребна с лъжицата си от супата и се загледа в отражението си.

Чух думите на Кай, но не казах нищо. Продължих да гледам гората и езерото. "Защо той се държеше така? Нали сам ми предложи да отида при Зеро? А и това нямаше нищо общо с децата. Защо си мисля, че наказва тях заради мен. Вместо мен. Ооо Канаме! Защо?"

Качих се на псоледния етаж на академията.
-Здраве,Анн,Хаку. Здравей,лельо!-казах и сведох глава в знак на уважение към нея.
-Лельо,наистина ли Зеро Кирио е левел Е?-попитах,понеже го бях чула,а и знаех,че тя го харесваше.
-А и лельо,къде е чичо,Канаме? Трябва да говоря с него!-казах с високо дигната глава.

Усмиваката на Харукай бързо угасна, когато видя коравото и стегнато изражение на баща си. Защо не казвеше нщо? ащо викой от присъстващите не проговори? Той се загледа с тъжен поглед към майка си. Нещо му казавше, че тази вечер трябваше да е спциална, а бе напът да стане противоположното. Той осатви лъжизата си в купата си, след което стисна леко ръцете си в полу юмруци и сатна от масата. С периферното си зрение видя как Ана го погледна и понечи да го спре, но се отказа. Той заобиколи масата, като мина през баща си хладноклъвно и отиде на терасата. Застана зад майка си, като сложи ръка на рамото й. Не искаше да я вижда как страда и се измъчва заради баща му. За това ли бе дошъл тук?
- Майко, моля те, нека се върнем вътре. - замолите се той, все още обнаджежден, че вечерта може да бъде спасена.

Погледнах Харукай в очите.
- Прости ми миличък! Мисля, че аз съм виновна за всичко това. Не съм искала да ставаш свидетел на тези неща. Въпреки, че с връзката помежду ни винаги си знаел какво се случва в сърцето и милите ми. - Той ме прегурна. В този миг влезе Афин и попита за Канаме.
- Чичо ти ли? - Обърнах се и видях, че Канаме не е на масата. - Намам представа, до преди малко беше на масата. - Къде е той? А ти защо питаш за Зеро? Той не е LEVEL E! Все още е D.

-Лельо,стига! Знаеш,че той ще умре. Разбирам го,когато гледам в очите.-казах и се замислих. Трябваше да кажа всичко,което съм вияла в съня си на Юки,но пред Ана и Хакурой не можех. Затова бях свела поглед в земята.
-Канаме,Зеро-неее.....-прошепнах и погледнах към прозореца. След което отново видях тази кървавата сцена от съня ми.
-Лельо,чичо и Зеро има ли ли са спречквания в миналото? Моля те,кажи ми. Трябва да знам!-казах с настойчив глас.

- Единственото между тях съм аз. Аз и никой друг. - Влязох във всекидневната и седнах притеснено на дивана. - Винаги аз съм била между тях. Аз ги разделям и аз ги обединявам. Или по-точно любовта им към мен. Когато има заплаха за мен те се обединяват, за да ме защитят. А когато всичко е спокойно са един срещу друг и всеки се опитват да ме отнеме от другия. - Тримата стояха срещу мен и ме гледаха странно. Погледнах ги в очите. - Проблема е, че в моето сърце са двамата. Аз обичам и двамата и не мога да избегна това. Това ме измъчва толкова години и ще продължава да ме измъчва дори и когато Зеро си отиде от този свят с моя помощ.

Харукай остана за малко на мястото си, след което се стрелна във всекидневната и се подпря на стената, като с пръстите си започна да си играе с косата си и слушаше монологът на майка си...

Аз бях побягнал да спася Зеро... Бях санувал, че ако той пие от кръвта ми аз ще умра, но той ще остане жив... След като си загубих цялото семейство не ми оставаше нищо друго! Преди да тръгна обаче извиках:
- Сбогом .... Обичам ви всичкитеее!

Докато говорех забелязах Канаме да слиза бавно по стълбите от горния етаж. Той ме гледаше съсредоточено. Няма представа, какво беше намислил, но това не ми харесваше. Имах лошо предчувствие, което дори Харукай усети. Минавайки покрай нас го чувах да изрича думите, които не съм си представяла, че той ще каже някога. Очите ми се насълзиха за секунди.
- Как така "СБОГОМ"? Канаме!? Къде отиваш Канаме? Чакай! Моля те! Нека поговорим! Моля те спри! - Той беше вече на вратата, а аз го прегърнах в гръб, както преди. - Не тръгвай, моля те!

- Юки вече съм решил... Отивам да спася Зеро! - казах аз със същия съсредоточен поглед...

- Къде отиваш? Какво ще правиш? Кога го реши това? И най важното ЗАЩО?

Харукай дочу решението на баща си, след което изчезна. Бе решил да го спре и затова тръгна след него...

- Отивам при Зеро! Ще му дам живота си! Вчера докато спах! ащото проумях, че моя живот трябва да свърши сега!

Канаме се изтръгна от прегрътката ми. Нямах сили да го спра. В мига, в който се отдръпна от мен аз се стропулих на пода. От очите ми се стичаха сълзи, а аз се чувствах безсилна да го спра. Той си беше наумил да ме остави сама във вечноста, а и беше казал, че ще сме вечно заедно. Той знае, че без него живота ми няма да е същия. Защо ми го приинява?
- Канамеее! - Извиках аз, но той вече вървеше по стълбите към доайето на Лунното общежитие.

- Спокойно, принцеске... Тук съм. - казах аз мистериозно появил се зад гърба `и и я прегърнах отзад, като я целунах леко по врата...
- Толкова ли ме обичаш? Исках просто да помогна на Зеро... Така вие щяхте да си живеете живота, но вече е късно... Той е левел Е ! - казах аз "отсечено" и си затворих устата веднага.

- Ти ми обеща, че ще прекараш вечноста с мен. Не си ли спомняш? Каза, че ще ме обичаш независимо, че част от моето сърце е на Зеро. Ти го каза това. А сега, защо ме измъчваш така? Какво искаш от мен Канаме? Да се побулея от мъка ли? Нима искаш да ме оставиш сама и аз да умра без теб? Защо Канаме? Защо? - Сълзите ми се стичака по лицето, а от там върху ръцете му, които ме държаха близо до тялото му.

Тогава аз я дигнах внимателно от земята и я прегърнах държейки главата `и и галейки я. Аз казах:
- Спокойно Юки, ето до теб съм! - и я целунах по насълзените и бузи. - Повече няма да те оставям сама, аз мислех, че искаш да си до Зеро...!

- И преди сме говорили за това. Колкото и да искам да съм с него, това ще е временно. Колкото и да ми се иска да не го загубя, някой ден той ще си отиде от моята ръка. Както му обещах. Ти знаеше, че и той е част от моето сърце още когато напуснахме Академията преди толкова години. Тогава каза, че го приемаш. Тогава каза, че на мен ще ми е трудно. Защото глада ми няма да е напълно утолен. Защото обичам и него. Защото трябва да пия кръвта на любимото си същество, за да утоля тази жажда, но аз обичам двама ви. Ти каза, че въпреки всичко ще си с мен до края на вечноста.

- Така е Юки, но вчера сънувах нещо, което ме кара да се замисля, дали си струва да живея повече и дали не е по-добре да дам всичкия си останал живот на Зеро... - казах аз с замислех поглед и я прегърнах още веднъж...

- Нима не ме искаш вече? Нима не ме обичаш повече? Щом толкова лесно се отказваш от мен, от нас, защо тогава продължаваш да ме прегръщаш и галиш и така да ме измъчваш още повече. Не се ли замисляш, че така ми причиняваш болка? Не се ли замисляш, че така разкъсваш малкото ми сърце на хиляди парченца? - Дръпнах се от него. И го погледнах сериозно в очите. - Не ме доближавай повече. Щом не ме искаш ме убии тук и сега и всичко да се свърши. Аз не искам да живея без твоята любов. И ако ти нямаш желание да ме убиеш, ще си намеря някой друг. - Обърнах се и тръгнах към вратата на мезонета. А от там планирах да сляза по стълбите и да се отправя към Министерството на Ловците. Там все някой щеше да се зарадва да ме убие.